Човекът, който взе жена си за шапка

Човекът, който взе жена си за шапка

Една от големите теми в изкуството е темата за човешкото лице. Дали рисуваме картина или създаваме скулптура, винаги решението ни да извайваме лице, се превръща в голямо предизвикателство. Нека в началото на тази тема се обърнем към нещо по-първично, по-елементарно и същевременно лишено от строга композиция, а именно – лицето на животните.

Ако говорим изобщо за лице, можем да разгледаме лицето на животните, с тяхната универсална обща схема. Какво включва тя? Естествено две очи, нос, уста и брада. Тези образни елементи са част от лицето на почти всички животински видове, както и от тяхната лицева композиция – от кралския дог до горилите и от смешно облечените пингвини до нощния паяк и шимпанзето (подобна теза е застъпил и R. Solso в книгата си „The Psychology of Art and the Evolution of the Conscious Brain. Cambridge, MA: MIT Press“, 2003). Дългогодишните наблюдения на редица учени, в тази посока, само ни поднасят поредното доказателство, че всичко в природата е унифицирано по някакъв начин – например никой от нас не е виждал животно, което има уста над очите и носа или око отзад на главата, обърнат нос и пр. Какво доказва това? Само едно: природата ни е създала така, за да аранжира по подобаващ начин нашето оцеляване. Умна е била природата когато е „измислила“ високото локализиране на очите – за да се вижда по-надалеч; нос, обърнат надолу – за да не се пълни с вода; нос, позициониран точно над устата – за да се контролира миризмата на това, което влиза в нея и т.н. и т.н.

Това са нещата, които правят впечатление само на пръв поглед. Историята вече е доказала, че лицето е много повече от добре аранжиран комплекс от елементи. Последните изследвания върху животни (в случая върху примати), доказват, че възприятието на лицето казва много повече за индивида от всеки друг физически атрибут и съдържа доказателства за това, че лицата са неврологично специални, т.е. уникални по своему.

За да не навлизаме в сферата на научните сентенции и трудноразбираемия сложен научен език, само ще кажа, че според различните когнитивни невролози съществува специален „модул за възприемане на лица“ в човешкия мозък (тук изключение правят хората, които имат нормално зрение, но всъщност в тях се наблюдава едно куриозно клинично състояние, което не им позволява да разпознават човешки лица – т.нар. прозопагнозия). За да ви убедя в казаното дотук, само ще ви спомена за най-цитирания случай в тази област, документиран от невролога Оливър Сакс в книгата му „Човекът, който взе жена си за шапка“ (1985). В нея авторът разказва за един свой пациент, който е бил способен да разпознава своята жена само ако тя е носила позната за него шапка – т.е. пациентът е виждал само шапката, а не лицето на собствената си жена.

Интересни са фактите, свързани с възприемането на човешкото лице, така че очаквайте продължение по темата.

 

Коментари (0)



Упех!

Вие успешно публикувахте Вашия коментар по темата : "Човекът, който взе жена си за шапка"

Коментарът ще бъде видим след преглед от администратор.

Благодаря Ви!

Грешка!

Моля проверете дали сте попълнили всички задължителни полета!

Коментирай по темата